Грохотът на вълните отекваше в безкрая. Вятърът носеше аромат на океан, а слънцето напичаше каменистите плажове на този малък остров някъде в нищото. До където ти стигаше погледа виждаш все вода и ... вода ...
На този същият остров, върху една височина от скали, обрасла с тучна гора, се намираше малка постройка. Невидима от никъде другаде, освен от самият остров. Там живееше ... Той. Не знаеха името му. Всъщност никой не знаеше за неговото съществуване, освен местните от съседния обитаем островен архипелаг. Риболовци, които често идваха при него.
Същият този Той бе започнал деня си рано. Още при зори с малката лодка от дървен труп навлезе във водата и плаваше между скалните микро острови в търсене на морски дарове. Не само храна, а всичко, което океана носеше. Бе намирал какво ли не. Рибарските мрежи и бутилките бяха само част от боклука който морето носеше. Някога океана му даваше ценни неща, които доста му помагаха. Също така му носеше и информация за онзи свят в който бе живял някога, но за който не можеше да научи нищо сега.
Онзи свят му беше дом преди много години. Още помнеше онази страшна нощ в която трябваше да се примири със смъртта. Когато следващата сутрин отвори очи и видя плажа, усети студа, който го бе захапал здраво и се подсилваше от мокрите му дрехи, той узна че вероятно не е съвсем мъртъв. За него тогава започна нещо, което петнадесет години по късно все още беше факт. Беше реалност.
Не искаше да се примири в началото. Липсваше му всичко, но някак с изминаването на всеки един ден изчезваше шанса да се спаси. Тогава, едва единадесет годишен, не знаеше как да се справи с нищо, но желанието за живот го поддържаше и му даваше сили. Сещаше се за неща, които не смяташе, че някога е знаел, но явно те бяха заложени в неговото същество. Така минаваха дни, седмици, месеци ... когато един ден той реши, че няма смисъл. Много сълзи бе изплакал и много болка имаше в сърцето му, но решението беше взето.
Още с "пристигането" си тук, страхувайки се от самотата и от непознатото, той направи едно плашило. От съчки, треви и отпадъци. Вложи в него много любов и душа за да го накара да заприлича на живо. Дълго то му беше приятел и го крепеше. Носеше парче от надеждата за спасение, до този ден в който реши да сложи край. Една вечер взе чучелото и го окова за една палма близо до брега. Мъртва и суха, тя се оказа идеална за целта. След като го завърза здраво, го запали. Дълго гледаше как пламъците поглъщат сухата материя и пукота звучеше, като стенание на жив, горящ човек. Плачеше и крясъците му се носеха на далеч сред нищото.
На сутринта се събуди и не чувстваше нищо. Сякаш бе убил наистина онази частица, която му носеше надежда и тъга. Изкопа дълбока дупка и зарови пепелта, която успя да събере. Нахвърля вътре камъните на които броеше дните и дрехите си също. Паспорта, малкото пари и ненужния мобилен телефон, които пазеше и той не знаеше защо, зарови също в тази дупка. Отгоре сложи огромен камък с надпис (1990 - 2012) Написа името си и от този ден се закле, че никога не ще се нарича така. Име носещо спомени за времена безвъзвратно загубени.Сега той беше г-н Никой...
С времето острова се превърна в дом. Започна да му харесва. Имаше храна, вода, подслон и нямаше грижи, каквито имаха неговите връстници в онзи другия, задморски, свят. На третата година се запозна с риболовците от океана. Случайно го откриха. Оказа се, че на запад по море на около час път с лодка има остров с живот на него. Не, не се пресели там. Тук беше неговият дом. Неговият нов свят отвъд времето, отвъд реалноста ... отвъд всичко. За онзи старият, той не съществуваше, а за него онзи свят бе нещо минало. Сега се чувстваше, като прероден ...
Не искаше да се примири в началото. Липсваше му всичко, но някак с изминаването на всеки един ден изчезваше шанса да се спаси. Тогава, едва единадесет годишен, не знаеше как да се справи с нищо, но желанието за живот го поддържаше и му даваше сили. Сещаше се за неща, които не смяташе, че някога е знаел, но явно те бяха заложени в неговото същество. Така минаваха дни, седмици, месеци ... когато един ден той реши, че няма смисъл. Много сълзи бе изплакал и много болка имаше в сърцето му, но решението беше взето.
Още с "пристигането" си тук, страхувайки се от самотата и от непознатото, той направи едно плашило. От съчки, треви и отпадъци. Вложи в него много любов и душа за да го накара да заприлича на живо. Дълго то му беше приятел и го крепеше. Носеше парче от надеждата за спасение, до този ден в който реши да сложи край. Една вечер взе чучелото и го окова за една палма близо до брега. Мъртва и суха, тя се оказа идеална за целта. След като го завърза здраво, го запали. Дълго гледаше как пламъците поглъщат сухата материя и пукота звучеше, като стенание на жив, горящ човек. Плачеше и крясъците му се носеха на далеч сред нищото.
На сутринта се събуди и не чувстваше нищо. Сякаш бе убил наистина онази частица, която му носеше надежда и тъга. Изкопа дълбока дупка и зарови пепелта, която успя да събере. Нахвърля вътре камъните на които броеше дните и дрехите си също. Паспорта, малкото пари и ненужния мобилен телефон, които пазеше и той не знаеше защо, зарови също в тази дупка. Отгоре сложи огромен камък с надпис (1990 - 2012) Написа името си и от този ден се закле, че никога не ще се нарича така. Име носещо спомени за времена безвъзвратно загубени.Сега той беше г-н Никой...
С времето острова се превърна в дом. Започна да му харесва. Имаше храна, вода, подслон и нямаше грижи, каквито имаха неговите връстници в онзи другия, задморски, свят. На третата година се запозна с риболовците от океана. Случайно го откриха. Оказа се, че на запад по море на около час път с лодка има остров с живот на него. Не, не се пресели там. Тук беше неговият дом. Неговият нов свят отвъд времето, отвъд реалноста ... отвъд всичко. За онзи старият, той не съществуваше, а за него онзи свят бе нещо минало. Сега се чувстваше, като прероден ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар