Защото само добрите се съмняват в добротата си и това, повече от всичко друго, ги прави добри. Защото лошите, те си знаят, че са добри, докато добрите не знаят нищо подобно. Те цял живот прощават на другите, но не могат да простят на себе си.
Пол Остър
Докато всеки е влязъл в коловозите и се опитва да се справи с това нещо наречено живот, някои други хора са стигнали до там, че не могат вече да се справят. Защо ви казвам това ли? Защото света не е само маршрута от апартамента до работното място. Света е едно много по интересно и пъстро място от вашето его. Това вие да се чувствате комфортно е смисъла, може би? Може би не бива да помагаме в ХХI век на никого понеже се напълни с лъжци? Може би и вие сте прави? Егото над всичко ....
Нека ви разкажа една история обаче. История за добрина. Нещо случило ми се лично.
Бях седнал днес да обядвам пред магазина в който работя и денят си минаваше както обичайно, докато не чух един глас да говори близо до мен. "Момче!" - повика той веднъж и след това втори път. Вдигайки глава от телефона си и от обяда забелязах един възрастен човек да седи пред мен. Имаше марля на окото и очевидно излизаше от болница или от някаква интервенция при лекар.
Погледнах го и попитах какво иска. Не бях особено вежлив или добър, когато го направих, но не очаквах да ми каже нещо твърде интересно. Човекът се беше притеснил и замълча известно време след което се доближи до мен още и с един такъв тих, едвам доловим, глас ме попита: "Извинявай младеж, но ми трябва едно левче за баница да си взема да похапна, че ми се е дояло. Не съм ял от два дена."
Не съм от тези, които отказват, а и често давам на най-различни искащи ми хора по улиците на Варна. Все си мисля, че не ме лъжат, макар че с очите си съм виждал как го правят, но това е друга тема. Та на въпросният господин реших също да дам. Стана ли ми жал или не знам и аз защо, но си реших да му помогна. Бръкнах се, ама левче не намерих, а само два лева на цяла банкнота. Подадох му я и той ми благодари след което обърна гръб и замина.
Всичко беше "нормално" или поне винаги така се случваше до сега. Питат, аз имам ли не отказвам и хайде чао. Но този път не беше така.
Аз продължих да бода в кутията с китайско и да си чопля телефона в търсене на нещо, дори и не помня какво е било, когато чувам отново глас близко до мен. Отново е думата "Момче" - идваща от много познат тембър. Вдигам глава и го виждам отново той. Човекът, който ми поиска левче за баница. Седи си и държи в едната си ръка закуската а в другата стотинки.
"Извинявай, остана ти ресто." - заяви той и ми подаде ръката си със стотинките в нея.
Не знаех как да реагирам. Никога до този ден, не беше ми се случвало нещо подобно. Отказах му и го помолих да ги задържи. "Дал съм ги на теб, няма нужда да ги връщаш.", опитах да откажа, но човекът насояваше. Аз се дърпах и накрая след минутка, две спря. Доближи се още и с равен, много притеснен, дори леко треперещ глас ми разказа нещо. Беше прикрил добре емоциите си, но вътрешно усещах как душичката на стареца се вълнува и изпитва неудобство.
"Аз като дойда на превръзка пак ще ти върна двата лева. Не искаш, ама трябва. Знаеш ли? Аз не съм искал една стотинка никога ама сега не можах. В болницата бях, тука във Варна. Не ми харесваше храната и не съм ял два дена нищо. Само бодна малко и това е. Сега днес ми престърга и така ми се дояде баничка, ама нямам нищо в мене си. Само личната карта. Мойте хора ще ме приберат. Чакам ги от Шумен да дойдат днеска."
След тези думи в мен нещо трепна. До къде беше стигнал човечеца? Дожаля ми. Огледах го и наистина си беше с нормални дрехи, а не с дрипи и чисти при това.
"Ти си добро момче." - продължи той. - "Малко са хората като тебе, дето така да помагат, ама ти го направи. То се връща моето момче, всичко" - каза и след което си тръгна. Отивал да чака сина му с бабата да го вземат от някъде си. Тръгвайки ми каза "Благодаря!" и ми пожела успех...
Този човек беше Човек. Осмисли ми всичко в което вярвам и най-вече в доброто. Няма да забравя огорчението, което изпитах, когато дадох десет лева на едно момче, уж от Благоевград, за да се прибере с влака. Не му достигаха за билет, а ден по-късно го видях в парка с други двама да пие бира и да пуши цигари. В последствие често го засичах по улиците. Оказа се че ме е излъгал.
Е този път не беше така. Не ми е важно дали ме лъжат или не. Не търся корист. Правя добро, защото така го чувствам, да му се не види. Всеки може да говори всичко. Да се мразим е лесно, но да си помагаме можем ли?
Преминах през много тежък период в живота ми. Знам какво е да нямаш нищо и да имаш всичко от което се нуждаеш. Знам какво е да губиш и въпреки загубата да трябва да продължаваш напреде. Сега не мога да кажа, че съм щастлив или успял, но факта, че мога да правя добро и мога да съм в полза на някого ме зарежда.Това е онзи чист Добър егоизъм* за който говори Хорхе Букай. Да изпитваме удоволствие от чуждите усмивки. Да ни е хубаво да помагаме заради самата помощ, не заради отплата.
"Добрите хора могат да почувстват красотата, имат смелостта да рискуват и силата да говорят истината. И именно тези положителни качества ги правят много уязвими. Именно затова добрите хора често са разрушени от вътре." Ърнест Хемингуей
Няма коментари:
Публикуване на коментар