Гений: Историята на един неСупер герой

Здравейте. Казвам се Стоил. Имах трудно детство. Родителите ми гледали по един от онези "умните" канали да казват, че във всеки човек се криел гений и той трябвало да бъде събуден в ранна детска възраст. Според филма, геният можел да бъде в спортно, научно или арт равнище и това щяло да се прояви по множество сигнали.

Рано, рано започнаха да ме учат на езици. От английски и немски, та чак до санскрит, латински и езика урду. От толкова езици накрая не успя да науча ни един, но поне в училище бях известен с това, че можех да броя до три на повече от петнадесет езика.

Когато бях на осем ме записаха на пиано и цигулка. Смятаха, че това ще е моето поприще. Ходех на уроци и се опитвах да разбера, какво съм направил, че съм тук, а не с Мария, Алекс и Йовчо, моите комшии, навън бягащ и заровен в прахта. Отговорът беше: "Ти си специален!". 

До ден днешен не мога да си обясня, как бяха решили моите родители, че съм такъв.
Когато станах на десет спортувах усилено няколко вида спорт. Цигулката вече не я практикувах, понеже учителя ми вдигнал ръце след почти година еднакви звуци излизащи от инструмента. Нещо средно между фа минор и до мажор. Абсолютно  нищо общо с музика. Пианото, явно защото и повече плащаха нашите, а и може би учителя, който ме обучаваше имаше по здрави нерви, не го бях прекратил. Стоеше жива надеждата, че ще съм новият Едвин Фишер и ще покоря света. Добре звучеше, но едва ли. Така и стана. Не след дълго и пианото остана в историята.

Спорта беше опит да се пробуди в мен някакъв спортен талант. Както ви казах бях записан не на един или два, а на няколко вида.

Във футбола ударих на дърво. Още в началото се оказа, че топката и аз сме скарани по рождение. Няколко пъти тя ми разбиваше носа и за да не разочаровам родителите си казвах, че в борба за топката противника ме е ударил. Истината беше, че никога не гледах къде се намира въпросната топка, или по-известна като "коженото кълбо", и тя вечно връхлиташе в моята физиономия. 

В леката атлетика беше подобно положението. Там така и не се намери дисциплина в която да покажа заложбите си. 

Не бягах особенно бързо момче и при звука на изстрела се вцепенявах. Докато се опомня да стартирам, стимулиран допълнително отстрани от треньора ми с "мили" думи за майка ми, баба ми и сестра ми, другите състезатели бяха на половината отсечка. 

Имах още няколко опита в куп други спортове, но ... сещата се! Провал. 

Всъщност веднъж, някак случайно взех трето място по плуване, след като двама бяха болни, а други трима се отказаха поради съмнителния цвят на водата в басейна. Беше зелена, да, но какво пък толкова. После седмица не ходех на училище и на никакви курсове и уроци поради странно зачервяване по цялото тяло. Но бях трети. А и си починах доста добре от всичко това.

Пораствах и времето летеше, а моят гений си спеше толкова дълбоко в мен, че едва ли щеше да се събуди скоро. В това предаване, по онзи прокълнат канал казали, че геният се пробуждал в първите години, но можело да се забави до към шестнадесетата година на индивида. В случая индивида не даваше никакви наченки. Какавидата не се пропукваше и все си бях гъсеница. 

Бях на шестнадесет, вече, с блестяща визитка от множество курсове и кражоци зад гърба си. Езици, музика, спорт и какво ли не бях практикувал. даже шах, скулптура (тук освен умален модел на астероид от глина, друго не можех да направя) и стрелба с лък (където уцелих самбернара на чичо Румен докато се упражнявах в нас). 

В този период от живота си дори аз повярвах, че в мен има гений, но му е нужно събитие, което да го събуди. Така реших, че ако ми се случи нещо, като на супергероите от филмите ще помогне. Нямах радиоактивни елементи в близост, та реших да опитам със силен шок за тялото ми. Бръкнах в контакта с вилица и ... прекарах седмица в Пирогов. Геният остана заспал. 

С жените бях ... в подобни отношения, като с науката, цигулката и топката. Помя фразата, която чувах често. "Само толкова ли?" или "Това ли беше?"Ама и те едни алчни. Колко да е? Седем, седем и с тея пет минути пак добре си е. Зайките какво да кажат?

Та, както виждате не ме биваше в нищо.

Сега съм на тридесет и шест и вече мога да кажа, че съм герой. Най-после успях. Работя, като осеменител на крави в една ферма близко до Герман. Дарявам живот или поне помагам за неговото начало. Уикендите и зимата помагам на моят приятел от детството Йовчо. Той се бори ежедневно и ежеминутно със злото в столицата. Помага на обикновенните хора да се спасят от адската напаст ... на хлебарките, гризачите, акарите, дървениците и всякаква друга сган. Ходим си двамата по адреси и залагаме капани за мишки и пръскаме против хелбарки. Те са ужасна напаст. Има ги навсякъде, дори в домовете на онези, които са пробудили геният в себе си.
Имам и жена. Някак Стефчето се излъга и се хвана с мен. Била видяла нещо специално. Аз и моите родители за толкова години не намериха нищо, но тя някак го беше видяла. Близнаците ми са вече трети клас и не не ги водя на курсове и кражоци. Учат добре и не спират да играят на улицата. Ако има гении в тях ... може би ще узная без да е нужно да го вадя на сила...