Човекът от никъде

Ще ви разкажа, какво ми се случи една зимна вечер в Калофер през 2009. Бях юноша тогава и се наслаждавах на зимната ваканция. Обичах да ходя в Калофер, когато имам свободно време. Там се чувствах жив, а и балкана предаваше една мистична енергия.

Навън беше доста студено и подухваше лек ветрец, което понижаваше градусите още. Яз ходех по улицата свит в якето си и с ускорена крачка се прибирах към къщата на дядо ми в другия край на града. Снегът беше покрил всичко наоколо. Къщите, полята, дърветата и всичко бе като завито с бял чаршаф. Калофер бе потънал и в тишина. Тишина в която чувах само лекия повей на вятъра и учестения пулс на сърцето ми.

Както си ходех по заснежената улица пред мен на левият тротоар в пряспа сняг видях паднал човек. Спрях се за малко и го загледах. Трябваше да му помогна. Това ми казваше един вътрешен глас. Гласът на човечността може би? 
Доближих се и го бутнах за да проверя дали е жив. Лежеше в снега и не знам от кога. Аз бих загинал само докато ходя в тая виелица а той клетника бе заринат със сняг. Навън студът не прощаваше. Можеше да е ранен.... Всичко ми минаваше през главата.

Човекът се раздвижи и видях лицето му. Изглеждаше странно. Рижава коса, гъста рижава брада и сиво наметало с качулка. Не беше от местните. По скоро приличаше на някакъв пътешественик.

Докато го бутах и му говорех човекът се размърда и се обърна с лице към мен. Погледна ме и се надигна. Седна в пряспата сняг и каза нещо но аз не го разбрах

- Какво казваш? - попитах го аз, но той очевидно не знаеше български. Беше чужденец и опитах на английски.

Разбра ме и ме помоли за помощ. Търсеше някой си Филип Ламбер и искаше да му кажа как може да стигне до Гренобъл.

- Гренобъл? - попитах го. Беше луд. Или пиян, който говори небивалици.

Тогава странникът се изправи, отърси се от снега и се заоглежда. Физиономията му се промени и направи крачка назад, опря се в стената зад себе си и извика.

- Кой си ти? Къде съм?

- Успокой се бе човек! - помолих го аз и се доближих. - Ще ти помогна само се успокой и ми разкажи кой си и кой е Филип. А и как искаш да те водя в Гренобъл след като си в Калофер.

- Калофер? - учуди се странника. - Аз съм се изгубил. И къде е Калофер? Май не съм на прав път а и всичко това ... какъв е този град. Някаква магия ли е? Дрехите ти, тези стълбове които светят и сградите ... Къде съм?

Тук вече и аз не знаех какво става. Огледах го и забелязах че тоя е облечен адски странно. Сякаш беше излязъл от някакъв музей с дрехите на експонат от средновековието. Очевидно беше лудичък но не ме плашеше. Чудех се само какво да правя.

След кратка пауза го помолих да се успокои и реших да го заведа в нас. Там може би след като се постоплеше чеше да се опомни и да каже какво всъщност става. В този момент покрай нас премина такси и моят странник реагира сякаш видя самият дявол. Отскочи назад, легна в снега и опули очи.

- Хей, успокой се това е само автомобил. Такси.

- Това е някаква магия. Върни ме където бях! - извика той и скочи пак на крака.

Очакваше ме дълга нощ. Очевидно този тип беше странен. А аз исках да узная какво става. Някой друг може би щеше да избяга? Може би щеше да повика полиция? Но не и аз. Първо нямах батерия на телефона и второ цялата история до момента ми изглеждаше доста странна и дори да беше луд исках да чуя какво ще ми разкаже. Имаше вероятност да е и изгубен турист но кой турист носи подобни дрехи и препасан къс меч на кръста си, който между другото не бе извадил ни веднъж до сега. Тук ставаше нещо и исках да узная какво.

Поведох го към дома. Мислех да го настаня в моята бърлога в гаража. Да, звучи странно, но наистина живеех в гаража ама не беше гараж какъвто си мислите. Там беше моята бърлога. Нямах стая в къщата понеже беше тясно а и за един 17 годишен юноша е хубаво да е със самостоятелна стая. Сещате се защо ... е днес нямаше да се прибера с момиче а с някакъв брадясал странен тип искащ да ходи в Гренобъл, но понякога и така се случва.

Бяхме пред дома когато го помолих да бъде тих и влязохме в двора. През целия път рижавия, чието име не знаех още, мълча и оглеждаше града. Беше сащисан от Калофер. За него всичко беше като ново, невиждано до сега. След минутка бяхме в моята бърлога. Вътре тлееше жарава в печката и беше топло. Странникът заоглежда стаята.

- Ти си някакъв маг нали? Хората говореха за теб. Отвличал си хората изгубили се в горите на Алпите.

- Бъркаш ме с някой друг. Казвам се Стефан и не съм никакъв маг, въпреки, че няма да е лошо да бях. Не отвличам хора и не искам да ти вредя. Седни и се сгрей а после ще ми кажеш всичко и се надявам да има логично обяснение на това.

Рижавият седна на един стол, но не спираше да се оглежда. Свали си наметалото и го метна на пода след което попита как се е озовал тук.

Бръкнах под леглото и му подадох бутилка с уиски. Имах си скрита. На 17 съм и пиех понякога ... нормално е ... Та когато му дадох бутилката той я надигна и отпи солидна глътка. След което въздъхна и започна да разказва.

Името му било Самюел Баркли и тръгнал преди 4 месеца от Дърам, Кралство Англия и с кораб стигнал до бреговете на Франция. От там тръгнал на юг към Алпите и трябвало да стигне Гренобъл преди няколко дни но зимата го забавила. Там ще търсел въпросният господин Филип Ламбер с който трябвало на пролет да заминат на юг до Италия а от там и до Светите земи, където ще се включели в армиите на кръстоносците.

Седях и го гледах учуден. Този човек каза неща в които очевидно вярваше а нямаше начин да са верни. Какъв ти кръстоносен поход?

- Сигурен ли си в това което ми разказа? Знаеш ли, че си закъснял доста и си на доста голямо разстояние от Гренобъл?

Самюел ме погледна уплашено и се изправи. Сякаш го бях ударил с парцал по косматото лице.

- Закъснял? Колко? Как така закъснял още е зима!  Не съм закъснял ...

- Да но е 2009!

В този миг Самюел пребледня. За него това което му казах изглежда беше нещо ново. Той скочи и се хвана за косата.

- Лъжеш ме нали? Сънувам сигурно? - започна да говори бързо и обикаляше в стаята. След минута хвана бутилката с уиски и отпи поредна голяма глътка. Пое си дъх, седна на стола и продължи с разказа.

Този път подробно ми разказа за пътешествието си. Тук сподели че вчера ходел през гората, когато притъмняло и започнала виелица. Снегът пречел на видимостта му и едвам се движел. Тогава насред дърветата видял силуета на някакви скали. Когато се приближил имало пещера в която влязъл да изчака виелицата да спре. Почакал около час и излязъл а от виелицата нямало и следа но било започнало да се стъмнява. Странно при положение, че около обед е започнала бурята. Излизайки от пещерата продължил да ходи през гората но така и не стигал до път. Било доста тъмно вече а той премръзнал когато видял светлини на град. Забързал крачката и стигнал до края на гората където стоял пред града а града бил Калофер. Тук и спомените свършват ... следващото което Самюел помни съм аз и странните случки в Калофер.

След като чух това не знаех какво да кажа. Мълчах аз, той също и надигаше бутилката. Чудех се какво се случва. Дали не е сън? Не беше! След шамара който си ударих ме заболя а Сам си стоеше пред мен и гледаше в земята. Тогава се сетих за оная дупка в гората. Малко хора я знаеха, но беше любима на мен и брат ми когато бяхме малки. Ходехме и играехме край нея. Там изчезна и кучето ни Каспър. Влезе и не излезе никога ... сега загрях. Явно дупката е някакъв портал. Звучеше ужасно абсурдно, но какво да си помисля в подобна ситуация? Цялата нощ беше абсурдна.

- Да те заведа при зори в пещерата от там може да се върнеш в твоето време. - заявих аз и наруших тишината.

- Добре. Но как? Каква е тази пещера? Прокълната? Магическа?  Аз съм в друго време ли? – заваляха въпроси от Сам.

- Не знам. И аз вече не знам, кое, какво е. Нека поспим и сутринта ще разберем доста неща.

- 2009 ... това е друга епоха! Нямам думи. - говореше си тихо Сам.

Легнах си с дрехите и заспах веднага. Събудих се сякаш след секунда и видях че печеше слънце в стаята. Скочих, но Сам го нямаше. Къде беше се дянал. Изскочих на двора, но не го видях. Явно бях сънувал. Как така ще изчезне?

Влязох в гаража и се огледах ... нищо не липсваше. Не е бил крадец. Явно наистина беше сън. След това обаче съзрях празната бутилка на земята и до нея мокро петно и кални стъпки. Не беше сън и никога не е било. Значи е истина, но къде е сега Самюел?

В този момент се сетих за гората и дупката. Беше тръгнал на там! Скочих от стола и с бърза крачка през снега се запътих към мястото. Влизайки в гората забелязах следи в снега. Неговите следи. Може би? Забързах се и почнах да викам ...

- Сам, Сааам ...

Никой не отговори. Виках пак и ходех, когато пред мен забелязах дупката и следи стигащи до нея. Доближих я и погледнах вътре. Извиках отново, но нищо. Никой не отговори. Сякаш се беше изпарил. Реален ли беше или някакъв дух? Не знам! 

Целият сборник с разкази можете да свалите от ТУК