Зимна приказка

Сега е времето на децата на нафтовият триглав змей, вентилаторната жега на духалката и пустинната сухота на радиатора. Топлината вече не е същата. Сега тя е някак безизворна, дошла от никъде – от две дупчици на стената, от тежката, черна, мазна течност, от прашасалите ребра под прозореца. Не знаят те, децата на модерния век, какво е утринна студенина. Не знаят какво е, когато татко трака с кофата и лопатата, шумоли с вестниците, пали клечки кибрит ... а после лек дъх на пушек облива стаята, напомняйки ти, че е време да ставаш.

Не спяхме до обед. Ставахме рано, а закуската беше винаги нещо различно, нещо в което майка бе вложила много любов. Аромата на пушечето вече го нямаше, а се носеше чаено ухание. Букет от билки примесен с лекият нюанс на кафето, което татко пиеше. След подобно утро целият ден беше по-хубав, по-усмихнат ... ПО-ИСТИНСКИ ...

А вечер майка внасяше отвън замръзналото пране и по столовете и масата насядаха вдървените ни призрачни гости на ризи, панталони и тениски. Като омагьосана армия те протягаха вкочанените си ръце към топлината за да им вдъхне живот.

И днес, през зимните сутрини, понякога, още усещам пушекът и аромата на чай. Отварям очи с надежда ... надежда, че ще видя отново татко носещ дърва, че ще видя майка на масата с чай ... но уви. Отваряйки очи сякаш някой дръпва плътните завеси на реалността и всичко изчезва.
Отново било е само сън и си сам. Тогава се сгушвам под завивките, само за малко, като че се надявам това да е сън и отваряйки очи да се върна пак там. Там в онова време на огън, пушек и чай . Там в онова време в което къщата беше дом ...