Историята чух от един стар човек долу на юг, в балкана. Беше из чукарите Рилски, срещам го аз един такъв стар, седемдесет годишен поне, и разбирам по пътя ми ходи и викам му:
- Хайде със мен повърви?! За компания, хем и да бъде пътя ни по лек.
Съгласи се той и тръгнахме ние, двама през тъмния лес по пътеките горски. От дума на дума разбирам, че родом е той от село Тросково и в момента отивал при брат си в съседното село, Сушица, а то не е близо. Двадесет и пет километра по пътя с кола ама през шубраците горски са само около десетина и вземат се бързо и леко пеша. Пътеки си има а и времето едно хубаво, ясно. Тук таме слънчеви лъчи пробиват клоните на гората. Направо прекрасен ден.
Говорихме доста, за какво ли не. Споделих му аз моята история и че съм там, в планината, за да си почина от цивилизования, изморителен живот. Странно как един непознат ме разбра толкова добре и най-интересното .. предразположи ме да говоря с него сякаш ми е много близък.
Та този човек ми разказа нещо, което ще помня дълго време. Ето го разказа неподправен, това което си спомням:
"Казваш, че труден живот живееш! Не знаеш нищо, обаче, момче! А пък и да ти кажа радвай се, че труден е тоя живот иначе как би изпъкнал на фона на масата. На времето беше лесно. Ако си малко различен и имаш талант .. пробиваш издигаш се а ако и партията слушаш, неимоверно голям човек ще да стане от теб. Днес така не е вече, демокрация дойде и всеки се бори за хляба ... таланта не е чак толкова важен по скоро баща и майка владици и пълна ти торба с парици ...
Сега съм стар и ме гледаш безсилен и грохнал, пенсия някаква, ама виж какво преживял е дяда ти Филип.
Не ми е било, ни лесно ни съм имал нявга родители с потекло а за парите, колко да имат наще .. те селяни хорица, овце гледаха десетина глави стадо. Работеха в село. Майка в хлебарницата а баща ми към горските беше. Нищо особено. А и овцете не бяха много а то и не можеше като сега бизнес да правиш, ама стигаха за назе си поне а и на познати я млекце я месце ... Аз като бях малко хлапе израснах в балкана и все из горите скитосвах. Мечтаех да бъда велик откривател и да пътувам, като онея от книгите, де ги четях. Обичах да чета, за приключения да научавам. За Кук и Магелан .. за великите откриватели на Южния материк и за тези на север по дивите арктически полета. За Дежньов, Франклин и Беринг ...
Моята история, всъщност започна когато пораснах и станах младеж .. на 18 години вече, току завършил школото. Стана така, че през 1960 влязох войник. В казарма повикаха ме и там две години служба изкарах. Не знаете вие сега младите какво нещо е да си войник, да си в казарма .. да те гонят постоянно. Ама на мен ми харесваше. Там докато служех с доста народ се позапознах. Все интересни хора с интересни съдби. А и казармата на дисциплина те учи и характер изгражда.
Та дойде време уволних се и трябваше работа да започна .. викам си на село ще се върна и с овцете ще се занимавам. Ако ли не в Благоевград ще отида, там чичо имам той ще ми помогне работа да почна на железниците. Но, виж какво нещо съдбата, не било така писано да се случи. Аз мечта имам и да я преследвам е трябвало.
Прибирам се в Тросково при родителите ми, при брата и те хората радват ми се, знаеш кога те е нямало много у дома, на всички си липсвал. Говорихме и както си приказваме брат ми стана и излезе навън. Повика ме и мен да запалим по един тютюн па да поговорим нещо важно.
Излизам аз и тоя не ме бави а направо с въпроса:
- Да заминем искаш ли? Всичко ще уредя. Докато сме млади да идем да видим свят. Казват хубаво било по света. Не че ни е лошо тук де ама ... нали знаеш какво говорихме като бяхме малки... мечтите да си преследваме."
Кога каза тези думи се заоглеждах да не ни чуе някой. Имахме гости а те знам ли ги какви хора са. Уж ги познавам ама то по онея времена не знаеш на кого да вярваш. Казах му аз че не е с всичкия си и ще е опасно. Ама той план имал.
Влязохме вътре отново, седнахме на масата и до края на вечерята все за това мислех. Когато стана време за сън, легнахме ама мене ме сън не ловеше ... станах аз и отидох навън. Запалих цигара и пуша и мисля, мисля и пуша. Тогава чувам вратата се отваря и дойде брат ми. Пак за приказва за това и каза, че искам не искам той заминавал.
Е .. съгласих се ама изчакахме близо година и лятото, май месец ли беше или юни ще те излъжа, на 1963 година, една сутрин съобщихме на наще. Те хората ни гледаха и се чудеха за какво сме го решили. Майка ми се разплака, баща ми ни се скара .. ама в крайна сметка пуснаха ни и след два дни, вечерта тръгнахме с влака за София. Брат ми знаеше югославски и мислехме от там да минем в Югославия, да се докопаме до фериботите в Дубровник и от там знае ли човек на къде.
Ама сега не мисли че бягахме от лошо ... знам ли? По скоро от авантюризъм и за мечтата ..
Та тръгнахме ние и като стигнахме София сутринта хапнахме по една баница и хванахме нов влак за една малка гара близо до границата. Станянци се казваше. Там като стигнахме бавно се запътихме на север .. там знаехме място от където ще минем лесно. Поне такава информация имаше брат ми. Когато падна ноща доближихме граничната линия. От двете ни страни се виждаха вишки със прожектори и се чуваше кучешки лай от юг. Бях притеснен а брат ми все повтаряше "По-бавно! По-бавно!..." Движехме се доста бавничко и пазехме тишина. Пресечения терен помагаше да се скрием по лесно. След близо тридесет минути пълзене стигнахме границата с Югославия и се промушихме през една дупка в земята. Това беше тайния път който ни каза един дето бил бягал но се върнал. Казваше че ходил до Франция ама е му харесало.
Когато минахме тунела и излязохме в Югославска територия на два метра от телта се чувствах странно. Сърцето ми биеше лудо и чувах как кръвта ми се движи. Адреналин и уплаха не ми давах миг спокойствие. Брат ми беше спокоен. Казваше че сега вече е лесно само да стигнем до село Радейна. Там живеел Стамат Михайлович, който ни бил човека с връзките. Ще ни откарал до Дубровник.
Излизайки от тунела го покрихме отново с храсти и се запътихме към Радейна. В този миг се чу кучешки лай, който сякаш приближаваше. Спряхме и се заслушахме. Идваше от българска територия. Веднага си плюхме на петите и влязохме в рехавата гора. След около час щяхме да сме в Радейна. По пътя вървяхме бързо и дори тичахме на моменти. Имах чувството че ще ни хванат. Кучетата не спираха да лаят, но утихваха, което ме наведе на мисълта, че не лаят нас. Тогава се чу изстрел, последва втори и трети ... тишина. Нито лай нито звук се чуваше от към българска територия. След секунди брат ми ме подръпна и със знак ме подкани да продължавам.
Какво стана там не знам и до днес. Важното е че не бяхме ние участниците в тази дандания. Така стигнахме в Радейна, Намерихме човека ни, тоя ... Стамат и той ни приюти. Разказа ни че често превеждал българи. Вече от пет години с тая работа се занимавал. Наля ни по един коняк и каза да лягаме да починем а сутринта дрехи щял да ни даде и динари и за Ниш да ни откара а от там с автобус за Дубровник ще заминем. Аз цяла нощ не спах. Ту задремя ту се сетя за случката на границата а и вяра нямах много на тоя Стамат.
На другия ден се качихме в една Лада и тръгнахме към Ниш. Нямаше перипетии и без проблем достигнахме до автогарата в града. Там брат ми и Стамат взеха билети, а аз не говорех да не се разбира че съм българин. Страхувахме се да не ни върнат. Няма да забравя чувствто което ме бе обсебило. Едно притеснение примесено с чувство за свобода и независимост. Пак ти казвам, не че в Бългаия ми беше зле. Харесваше ми и не избягахме заради режима а за идеята и желанието да сбъднем мечтата си а именно да пътуваме и да живеем в Света а не в държава ... Бяха хубави времена.
Когато автобусът тръгна от автогарата в Ниш се чувствах свободен, но не и спокоен. Гледах през прозорец виждах че Югославия е по-различна. И там беше Социализъм ама по друг .. Тито се беше отцепил и си управляваше самичък. Не слушаше "Големият червен мечок". Пропътувахме доста голямо разстояние. Минахме през различни села и градове. Пътувах в чужда страна .. почувствах, че мечтата ми се сбъдва. Не бе ни писано да е лесно обаче .. казах ти аз че няма лесно, сещаш се нали?
Когато спряхме да починем в Крагуевац автобуса щеше да бъде проверен. Може да искаха паспорти .. а това щеше да значи само едно че ще ни хванат и депортират. Слязохме с всички пътуващи и ги видяхме . Двама милиционери идваха към автобуса. В суматохата и в тълпата се измъкнахме и се отдалечихме. Наблюдавахме отдалеч какво се случва с автобуса. Тарашиха го и разпитваха шофьора. За наше изумление не поискаха паспорти. Когато се отдалечиха се върнахме и се качихме. Брат ми попита шофьора за случилото се и разбрахме че получили заповед да тарашат всеки автобус на автогарата. нещо търсели, но явно не са бегълци ... което ни успокои.
Стигнахме Дубровник късно следобед. Имахме намерение да нощуваме в един манастир понеже за хотел не можеше и дума да става. Можеха да ни хванат. Утре трябваше да намерим транспорт през Адриатика до Италия. Имаше ферибот за Италия, но сещаш се защо не беше опция. Брат ми предложи да отидем на пристанището и да опитаме със случаен кораб да преминем през нощта. Чувал за хора успявали така. Към девет и нещо хапнахме по една супа в едно малко заведение и отидохме в манастира. Там ни приеха без въпроси, дадоха ни една малка стая с дървено легло. Легнахме и заспах веднага. Бях изморен. Около един и половина брат ми ме събуди. Каза че попа му дал идея да заминат с един рибар който живеел на около двадесет минути от манастира. Даже тази нощ карал хора към Италия.
Станах набързо оправих се и тръгнахме заедно със свещеника. Беше тъмно и влажно. Изглежда е паднал дъждец. Иначе нощта беше топла. След около половин час бяхме край брега. Там видяхме една голяма лодка и 5 души около нея. Слязохме на брега и свещеника попита човека дали има място за още двама. Българи са и ще платят. Онзи се усмихна и каза да се качваме. Вътре имаше трима югославянина, един албанец и българин. Оказа се че няма да сме сами. Българина беше от Попово. Вече две седмици живеел тайно в Югославия, но сега намерил транспорт. Казваше се Петър.
Платихме си и лодкаря ни качи в едно отделение, тайно, в което имаше дюшеци по земята. След това подкара корабчето. Ако някой го спрял да го пита нещо подкупвал го. В Югославаия с долари ставало всичко а той си имаше някакви за такива случаи.
След два часа корабчето спря. Не знаехме какво се случва. Дали стигнахме? В този момент усетих отново притеснение. Беше отшумяло, но сега отново го чувствах. Главата му бучеше. След малко при нас влезе рибаря. Така и не каза името си. Заповяда да излизаме и да се готвим да слизаме. Излязох на палубата и видях пред мен скалистия италиански бряг на фона на нощта. Виждаха се много светлини, но ние щяхме да слезем на едно място където нямаше светлини. Петър каза че това е Гаргано. От там започвала свободата. Той между другото бягаше защото двамата му братя и чичо му живеели тук в Италия. Щял да отиде при тях и да започне работа. Каза че сме добре дошли. Не знаехме какво да правим и приехме, Докато си стъпим на краката щяхме да отседнем при него. Той пътуваше за Ливорно, там живеели роднините му.
Тук някъде ще ти кажа, че след този момент се успокоих. Вече бяхме на по сигурно място. Няма да бъда подробен понеже стигнахме вече Сушица, но ела с мен из селото ще отидем да видим брат ми и после продължи по пътя си към Благоевград."
Съгласих се историята на стареца много ми хареса. През целия път само го слушах без да кажа нищо. Разказваше пленително, на моменти се усмихваше а понякога му ставаше мъчно за отминалите времена на младостта му.
Радвам се че се съгласи. Та както ти казах историята ми е за роман не за разказ, но все пак успях да ти разкажа основното. Когато отидохме в Ливорно отседнахме в дома на чичото на Петър. После започнахме работа на пристаните. Хамали. Товарехме кораби и разтоварвахме. Чичо му там работеше и той и ни помогна. След седем месеца изкарахме добри пари и им казахме че продължаваме по пътя си. на къде и ние не знаехме, но като начало тръгнахме към Франция. Там прекарахме близо два месеца и се запознахме отново с българи. После отидохме в Белгия където се застояхме. Работихме в строителството и след две години поехме на път, отново нелегално към САЩ.
Това обаче е дълга история. Ще ти кажа че доста години обикалях по света. бях в Бразилия, Перу, Африка и Азия .. даже до островите в Тихия океан стигнах. После след дванадесет годишна обиколка на света се върнах в САЩ. 1975 се заселихме с брат ми в Лос Анджелис. там имаше българи, които ни помогнаха. След пет години работа, какво ли не, извадихме паспорти. Един американец ни помогна. Работехме за него в заведението му. Брат ми помощник готвач а аз на бара помагах на бармана.
Когато през 1990 падна режима в България нещата се промениха. Вече нямаше затвор за бегълците. То те не бяха и бегълци. Водят го сега "време на прехода" ама то не беше само тогава преход. Сега си продължава. Та когато чухме това с брат ми решихме да видим какво ще стане и мислехме да се връщаме.
Мислехме до 1995 и се върнахме. Вече бях на 53 години .. 53! ... България беше обаче все същата. Да виждаха се други хора, други дрехи, други коли но всичко беше все същото. Завръщайки се не ходих да търся нови призвания. Прибрах се в село. Къщата пустееше. Бяхме в САЩ когато баща ми почина а две години по късно и майка ми. Тогава брат ми взе къща в Сушица и се засели там.
Ами това е кратката моя история. Ако идваш пак в моя край тук мини ме виж и ще ти разкажа всичко с подробности, но ще са ни нужни няколко дни. Запомни едно след всичко това което ти разказах. Ако имаш мечта, направи я цел в живота си и я сбъдни. Не бива да те спират нито телените огради, нито някакви режими или граници. Мечтай без граници и ще видиш колко по щастлив ще си и най-важното старай се и се бори за мечтите си. Не ги оставяй да прашасат и да потънат дълбоко в теб. Най-много болят точно неосъществените мечти.
А ето го и брат ми ..."
Погледнах напред и не видях къща а гробище. Там дядо Филип вървеше пред мен и се спря до един от гробовете. Седна на земята, извади бутилка с коняк от раницата, която носеше а после отля малко върху гроба. После отпи глътка и каза "Наздраве братко!"
Бях потресен. Мислех че е жив и че отива да види движещ се, дишащ човек, но не. Изказах му моите съболезнования а той ме прекъсна:
"Ето тук е домът на брат ми. Почина през 1999 и го погребах тук. От тогава често идвам да го видя. Да пийнем като доброто старо време и да си припомним всичко което преживяхме. Хайде младеж, Наздраве и на теб...."
Не знаех какво да кажа. Сякаш буца ми бе заседнала на гърлото, но не от мъка или тъга. Смесени чувства ме изпълваха. Радвах се за дядо Филип. Той беше това което всяко момче мечтае да бъде. Откривател и пътешественик. Авантюрист ..
Но знаете ли? За финал на всичко ще кажа, че дядо Филип беше толкова прав за всичко. Този човек ми даде надежда. Дойдох в планината да си почина и да осмисля живота си и ето че срещнах него. Като дар от вселената. Историята му беше на човек видял и познал Света. Истински гражданин на Земята, без ограничения и заграждения. Знаещ цената на живота и свободата. Човек със сбъдната мечта и беше истински щастлив от това.
Мечтайте, но не за материални неща. Те не са ценни. А също така поставяйте мечтите си на преден план, като цели в живота.
Няма коментари:
Публикуване на коментар