- Здравейте г-н Томсън. Днес е последният ви ден в клиниката. Душата ви вече е чиста и вие можете да се насладите на прекрасните дни, които ви очакват.
Пациентът се усмихна и бавно се поклони в знак на признателност към хората спасили го от тази тежка мъка, загнездила се в душата му.
- Винаги обичам да виждам радостта в очите им, Алис. Толкова е зареждащо. - заяви един не много едър мъж, облечен в сива униформа, седящ на терасата на клиника Логотерос. "Мястото, в което отново ще се почувствате хора", както гласеше надписа на входа и.
- Още повече, когато си допринесъл за това. - отговори Алис и отпи от прясно изцеденият портокалов сок.
- Томпсън беше лек случай. Почти нямахме трудности. - продължи разговорът мъжа - Сякаш той не искаше да повярва, колко лесно е да се отървеш от проблемите, само като повярваш, че те са само страхове в които сам избираш дали да повярваш.
- Не винаги, но всъщност си доста прав Джак. Още е пред очите ми, колко беше обрасъл в храсти онзи храм на Томсън.
- Някога хората сами забравяме, че в нас имаме едни такива местенца в които се съхранява мъничко надежда и позволяваме те да загинат бавно.
- Време е да тръгвам Джак. Ще се видим утре. Подготви добре доклада за Томсън и ако има нещо, обаждай се.
- Поздрави на Лирой. - викна Джак след като тя стана и тръгна да се отдалечава. - Той е добро момче. Излезте тази вечер някъде на вечеря, няма да ти се отрази зле. Грижейки се за щастието на хората, някога май забравяме нашето.
Алис се усмихна и го изпрати с поглед. Той се изправи, протегна се и се запъти към съблекалните. По пътя го срещна директор Сократис.
- Здравейте професор Лок. Как сте днес? - попита го той въодушевен, че го вижда - Разбрах, че за пореден път сте имали разходка из нечия душа. Явно новият метод работи? Колко станаха вече? 35?
- Директор Сократис! Говорете ми на малко име. Аз работя в клинката ви, не вие в моята. - заяви Джак и се усмихна иронично. Той не харесваше скептицизма на Сократис и винаги се е чудил защо точно той е директор на нещо такова, като клиниката за душевни разтройства Логотерос.
- И да доста добре работи новият метод, като вече успешните случаи са 37 и точно 0 в които нямаме подобрение. - продължи той.
- Радвам се, че е така. Ерхопсизмът* явно дава добри резултати, въпреки, че е труден за разбиране от много хора. - отговори директорът - Но в този нов свят, вече нищо не ме учудва. След като върнахме човек назад във времето и изградихме втора колония на Марс, значи нищо не може да ни спре в това да покорим и душата.
- Не съм съгласен. Това не е покоряване, а помощ и трябва да се внимава, когато се ползва тази нова технология. - смръщи се Джак. - Нека не бъдем, като предците си, които са затрили един не лош свят само защото са искали да покорят това и онова.
- Не исках да те ядосам Джак. Това беше само сравнение. Почини си малко, много работиш напоследък. - отговори му Сократис и продължи пътя си.
* * *
На следващият ден Джак беше готов за пореден скок в нечия душа. За днес имаха отново един пациент. Един екип обслужваше само един пациент. Ерхопсизмът беше доста изморителен и някога отнемаше няколко часа. Странното беше, че за тях докато са в душата на някого времето течеше различно. По-бавно. Връщайки се те остановяваха, че тук в лабораторията са минали два часа, а за тях в душата на пациента доста повече. Някога дори дни.
- Джак! - извика му женски глас - Беше Алис, която ходеше зад него в коридора на Логотерос.
- Алис! Какво предстои днес? Гледала ли си картона на пациента.
- Патрик Нортън. Тежък случай ще бъде. Клинична депресия със седем опита за самоубийство. Близките му чули за клиниката ни скоро и това им е последната надежда. - отговори Алис.
- Значи са на правилното място. Ще спасим клетия човек, няма да му позволим да страда още дълго. - отговори и Джак - А какво е предизвикало това чувство?
- Преди няколко години, жена му загива в катастрофа и той не може да се съвземе. Лекарствата не помага. Два от самоубийствените опити са именно с тях. . .
- Прилича на случая с Бети Хил. - прекъсна я Джак
- Да, но се надявам този път да не го намираме в някой тъмен замък, както Бети. И всички онези сенки и гласове. . . Там си беше наистина доста зловещо. - отговори му тя.
* * *
- Показателите са нормални. Готови за скок след 3, 2, 1 . . . вие сте и сте сами. - заяви един глас в лабораторията.
Джак, Алис и пациентът Патрик Нортън бяха легнали в специални легла, подобни на отворен съркофаг. На главите имаха специални шлемове с които успяваха да скочат в душата на пациента благодарение на силни електромагнитни вълни.
Като цяло науката все още опитваше да обясни на разбираем език, какво се случва по време на тези сеанси, но беше факт едно. Помагаха.
Накратко за първи път успешен скок в нечия душа извършва пионерът Матиас Хайзелберг през 2038. Той успява да попадне в свят в който обяснява, че важат други закони. Прилича много на астралният свят на сънищата, но личен и специален за всеки. В последствие са извършени още няколко опита и резултатите са потресаващи. За жалост бавно си пробива път този метод, поради отричането от научните среди и заклеймяването му като опасен. Едва през 2045 отново започват да се правят проучвания и тестове с които две години по късно официално е признат за работещ, но много интересен феномен, сравним с регресията в началото на века.
Минаха няколко секунди в пълна тишина и тъмнина. Чуваше се жужене, като от кошер и след малко ярка светлина озари всичко. Тишина!
- Алис, скокът е успешен! При теб всичко наред ли е? - попита Джак
- Да. - отгвори кратко Алис - Но тук нещо не е наред! - възкликна тя оглеждайки се наоколо.
- Това е шантаво! - допълни Джак. - Защо всичко е в руини?
- Не съм виждала такова нещо до сега. - тихо промълви Алис - И тази снимка! - продължи тя навеждайки се и вдигайки от земята снимка на жена. Всъщност тази снимка беше навсякъде из руините на града. Вятарът я носеше, по стените, където бяха останали, я имаше окачена и като цяло навсякъде. На няколко места имаше изписано и името Саманта.
- Това трябва да е жена му! - заяви Алис докато гледаше снимката.
- Няма спор, че е тя, но руините! Той е сринал целият си свят след нейната смърт. Аз не виждам къде ще открием искрата му, за да съживим системата. - каза Джак и бавно започна да крачи по останките от някогашният град.
Това беше най-тежкият случай, с който се сблъскваха те. До сега всеки скок ги водеше в един вътрешен свят, строго индивидуален за всеки, но с нещо общо. Наричаха го искрата. Това е нещото което кара цялата система да функционира. Много често това е малък храм или артефакт, поставен на специално място. Целта до сега винаги е била да открият искрата и да я "почистят". Или казано иначе да я активират отново изчиствайки причината за депресия, мъка и болка. Тук беше различно. Небето бе покрито от алени облаци, духаше горещ вятър и навсякъде имаше руини от някогашен град. Очевидно Патрик Нортън бе сринал всичко след смърта на жена си.
- Ако не открием Искрата, това ще е първият ни провален случай. - заяви Алис
- Ще я открием! Не може да няма Искра. - отговори Джак и тръгна напред - Последвай ме! Смятам, че тук не търсим храм, а човек. Очевидно тя му е давала стимул да върши всичко, дори и да живее.
- Не е нормално. А преди нея? - каза Алис - Все пак, до кокото ми е известно, са били заедно девет години. Преди нея, той е бил отново щастлив. Какво е държало тази душа жива тогава?
- Нека разберем! - отговори и Джак
Доста вървяха през безлюдният град. Улиците бяха затрупани с отломки и някъде се налагаше да заобикалят доста, но не откриваха следи от храм, специална сграда или артефакт който можеше да се нарече Искра. Не след дълго Алис се спря и извика тихо към Джак:
- Хей, Джак, заслушай се.
Чуваше се някаква мелодия. Грамофонно звучене, доста тихо и едва доловимо, но се чуваше. Идваше от близо но беше приглушено сякаш из под земята.
- Идва някъде от долу! - отговори Джак - Нека открием от къде е този звук. Може би там ще е нашата Искра.
Двамата започнаха да обикалят района, когато Джак видя входа на подлез или нещо подобно. Стълбище водещо надолу под земята. бавно и предпазливо те слязоха надолу. Навсякъде беше осеяно със снимки на Саманта, а музиката се засилваше. Долу видяха малък коридор в чийто край имаше отворена врата, от която излизаше звука и единствената светлина.
- Това е! - тихо прошепна Джак - Нека проверим, какво има в тази стая.
Бавно и предпазливо вървяха към стаята, когато чуха глас. Гласът имаше ехо като в пещера. Не разбраха от къде идва, но ги стресна доста.
- И ти чу това нали? - попита Алис и замръзна на едно място.
- Даа . . .
- "Напуснете това място! Не се приближавайте до стаята!" - заяви гласа. Беше мъжки и звучеше сякаш не е щастлив. Често се случваше да срещат пациентите си в техният вътрешен свят, или да чуват гласовете им, така че това не ги учуди. По скоро енергията, която съпътстваше гласа. И двамата бяха обзети от страх и усещаха силен дискомфорт.
- Това е странно! - каза Алис - Сякаш се противи и иска да напуснем.
- Г-н Нортън, това вие ли сте? - попита Джак - Не се ядосвайте. Ние сме тук да ви помогнем.
- "Нортън? Така се казвам, да!" - заяви гласът
- Ще ни допуснете ли до стаята в края на коридора? - попита Джак - Мисля, че там има нещо, което можем да поправим и да ви помогнем!
- "Тя с вас ли е?"
- Саманта ли? За жалост не е! - отговори Алис
- "Тогава нямате място там!" - ядосано отговори гласа и всичко наоколо се разтресе. "Оставете ме и напуснете този град!"
Секунди след думите му трус разтърси всичко. Алис и Джак успяха да излязат навън, малко преди тавана да се срине. Сега и стаята бе затрупана. Не мина много време и гласът отново се чу:
"Ако не можете да доведете Саманта, оставете ме аз да отида при нея! Без нея аз не съществувам"
- Но преди нея ви е имало пак. Защо не се върнете там? - попита Алис
- "Да се върна? Та нали затова сринах всичко, което тя изгради, но не се върнах никъде. Превърнах се в сянка, от както нея я няма в този свят. От къде идвате вие? Нищо ли не знаете за сродните души, които градят един общ свят и за да го има те трябва да са заедно иаче всичко се разпада?"
- Много такива души не са заедно, но хората живеят? - въпросително заяви Джак
- Живи! - тихо прошепна Алис - Не заедно, а живи! - продължи с по силен тон тя.
"Браво, момиче! Ти разбра!" - отговори гласа - "Сега разбирате ли вече, защо този град загива и няма надежда за него?"
- Не можете ли да напуснете този ваш свят и да се върнете в този преди нея? - каза Алис
- "С времето всеки друг свят, бавно загива. Това е тайната уловка в сродните души! Колкото повече общувате, бъдете заедно или сте живи в близост, а тя е неизбежна, понеже се търсите, толкова повече заживявате в този ваш свят. След като единият напусне този свят, всичко започва да се разпада. Енергийният поток не е същият, а този ваш свят се нуждае от доста енергия за да живее."
- Това обяснява странните случаи на възрастни хора напускащи света на живите в много кратки срокове един след друг! - заяви Алис
- "Когато се появим, ние имаме наша, сродна душа. Може да не е една, но често е една. Всичко, което правим е с цел да сме по близо до нея. Пътят ни в онзи свят се диктува от този тук. Раждаме се там, където е тя или където знаем, че ще дойде тя. Търсим се с нея и някога можем да не се открием, но факта, че тя е жива и е добре, носи живот. В момента в който тя изчезне всичко се разпада."
- Значи няма Искра и не е възможно да ви върнем г-н Нортън. - каза Джак
- "Боя се че моето време е дошло! Има неща, които няма да разберете никога, преди да преключите жизненият си път. Дори това тук, е просто част от целият пъзел на живота. Сега напуснете това място!" - извика гласът на Нортън и всичко потъна в мрак. Чуваше се тътен и изведнъж започна да става студено.
- Алис! - извика Джак - Прекратяваме мисията. Обратен скок след 3, 2, 1 . . .
Тишина. Секунди по късно слаб шум, като пищене и слаба светлина. Гласове . . .
- Жизнените показатели са ниски. Изпускаме Патрик Нортън! - бяха думите, които чу Джак щом се съвзе след скока.
Не мина много и сензорите на екрана отчетоха окончателно спиране на каквато и да е жизнена функция на г-н Нортън. Смут цареше в лабораторията. Джак и Алис бяха в полубудно състояние и се съвземаха след скока. Минутка по-късно паниката отшумя и една от сестрите записа: "Патрик Нортън. Час на смърта 13:45."
- Какво стана? - попита директор Сократис, който присъстваше и на този скок. - Мъртав ли е? Но как? Джак?
- Това беше нещо ново директор Сократис. Научихме нещо ново за свят в който мислехме, че знаем много. - отговори му Джак, разкачи сензорите от себе си и излезе от "съркофага".
- Сега ще имаме проблем с научната гилдия Джак! Осъзнаваш го нали? - нервно попита Сократис.
- Ще опишем всичко в докладите си и ще застанем ние пред тях. - отговори му Алис - Това, което научихме днес е нещо, което даде доста отговори, но и зададе още толкова въпроси . . .
*Ерхопсизъм - Скок в душата (от гръцки)
Като цяло науката все още опитваше да обясни на разбираем език, какво се случва по време на тези сеанси, но беше факт едно. Помагаха.
Накратко за първи път успешен скок в нечия душа извършва пионерът Матиас Хайзелберг през 2038. Той успява да попадне в свят в който обяснява, че важат други закони. Прилича много на астралният свят на сънищата, но личен и специален за всеки. В последствие са извършени още няколко опита и резултатите са потресаващи. За жалост бавно си пробива път този метод, поради отричането от научните среди и заклеймяването му като опасен. Едва през 2045 отново започват да се правят проучвания и тестове с които две години по късно официално е признат за работещ, но много интересен феномен, сравним с регресията в началото на века.
Минаха няколко секунди в пълна тишина и тъмнина. Чуваше се жужене, като от кошер и след малко ярка светлина озари всичко. Тишина!
- Алис, скокът е успешен! При теб всичко наред ли е? - попита Джак
- Да. - отгвори кратко Алис - Но тук нещо не е наред! - възкликна тя оглеждайки се наоколо.
- Това е шантаво! - допълни Джак. - Защо всичко е в руини?
- Не съм виждала такова нещо до сега. - тихо промълви Алис - И тази снимка! - продължи тя навеждайки се и вдигайки от земята снимка на жена. Всъщност тази снимка беше навсякъде из руините на града. Вятарът я носеше, по стените, където бяха останали, я имаше окачена и като цяло навсякъде. На няколко места имаше изписано и името Саманта.
- Това трябва да е жена му! - заяви Алис докато гледаше снимката.
- Няма спор, че е тя, но руините! Той е сринал целият си свят след нейната смърт. Аз не виждам къде ще открием искрата му, за да съживим системата. - каза Джак и бавно започна да крачи по останките от някогашният град.
Това беше най-тежкият случай, с който се сблъскваха те. До сега всеки скок ги водеше в един вътрешен свят, строго индивидуален за всеки, но с нещо общо. Наричаха го искрата. Това е нещото което кара цялата система да функционира. Много често това е малък храм или артефакт, поставен на специално място. Целта до сега винаги е била да открият искрата и да я "почистят". Или казано иначе да я активират отново изчиствайки причината за депресия, мъка и болка. Тук беше различно. Небето бе покрито от алени облаци, духаше горещ вятър и навсякъде имаше руини от някогашен град. Очевидно Патрик Нортън бе сринал всичко след смърта на жена си.
- Ако не открием Искрата, това ще е първият ни провален случай. - заяви Алис
- Ще я открием! Не може да няма Искра. - отговори Джак и тръгна напред - Последвай ме! Смятам, че тук не търсим храм, а човек. Очевидно тя му е давала стимул да върши всичко, дори и да живее.
- Не е нормално. А преди нея? - каза Алис - Все пак, до кокото ми е известно, са били заедно девет години. Преди нея, той е бил отново щастлив. Какво е държало тази душа жива тогава?
- Нека разберем! - отговори и Джак
Доста вървяха през безлюдният град. Улиците бяха затрупани с отломки и някъде се налагаше да заобикалят доста, но не откриваха следи от храм, специална сграда или артефакт който можеше да се нарече Искра. Не след дълго Алис се спря и извика тихо към Джак:
- Хей, Джак, заслушай се.
Чуваше се някаква мелодия. Грамофонно звучене, доста тихо и едва доловимо, но се чуваше. Идваше от близо но беше приглушено сякаш из под земята.
- Идва някъде от долу! - отговори Джак - Нека открием от къде е този звук. Може би там ще е нашата Искра.
Двамата започнаха да обикалят района, когато Джак видя входа на подлез или нещо подобно. Стълбище водещо надолу под земята. бавно и предпазливо те слязоха надолу. Навсякъде беше осеяно със снимки на Саманта, а музиката се засилваше. Долу видяха малък коридор в чийто край имаше отворена врата, от която излизаше звука и единствената светлина.
- Това е! - тихо прошепна Джак - Нека проверим, какво има в тази стая.
Бавно и предпазливо вървяха към стаята, когато чуха глас. Гласът имаше ехо като в пещера. Не разбраха от къде идва, но ги стресна доста.
- И ти чу това нали? - попита Алис и замръзна на едно място.
- Даа . . .
- "Напуснете това място! Не се приближавайте до стаята!" - заяви гласа. Беше мъжки и звучеше сякаш не е щастлив. Често се случваше да срещат пациентите си в техният вътрешен свят, или да чуват гласовете им, така че това не ги учуди. По скоро енергията, която съпътстваше гласа. И двамата бяха обзети от страх и усещаха силен дискомфорт.
- Това е странно! - каза Алис - Сякаш се противи и иска да напуснем.
- Г-н Нортън, това вие ли сте? - попита Джак - Не се ядосвайте. Ние сме тук да ви помогнем.
- "Нортън? Така се казвам, да!" - заяви гласът
- Ще ни допуснете ли до стаята в края на коридора? - попита Джак - Мисля, че там има нещо, което можем да поправим и да ви помогнем!
- "Тя с вас ли е?"
- Саманта ли? За жалост не е! - отговори Алис
- "Тогава нямате място там!" - ядосано отговори гласа и всичко наоколо се разтресе. "Оставете ме и напуснете този град!"
Секунди след думите му трус разтърси всичко. Алис и Джак успяха да излязат навън, малко преди тавана да се срине. Сега и стаята бе затрупана. Не мина много време и гласът отново се чу:
"Ако не можете да доведете Саманта, оставете ме аз да отида при нея! Без нея аз не съществувам"
- Но преди нея ви е имало пак. Защо не се върнете там? - попита Алис
- "Да се върна? Та нали затова сринах всичко, което тя изгради, но не се върнах никъде. Превърнах се в сянка, от както нея я няма в този свят. От къде идвате вие? Нищо ли не знаете за сродните души, които градят един общ свят и за да го има те трябва да са заедно иаче всичко се разпада?"
- Много такива души не са заедно, но хората живеят? - въпросително заяви Джак
- Живи! - тихо прошепна Алис - Не заедно, а живи! - продължи с по силен тон тя.
"Браво, момиче! Ти разбра!" - отговори гласа - "Сега разбирате ли вече, защо този град загива и няма надежда за него?"
- Не можете ли да напуснете този ваш свят и да се върнете в този преди нея? - каза Алис
- "С времето всеки друг свят, бавно загива. Това е тайната уловка в сродните души! Колкото повече общувате, бъдете заедно или сте живи в близост, а тя е неизбежна, понеже се търсите, толкова повече заживявате в този ваш свят. След като единият напусне този свят, всичко започва да се разпада. Енергийният поток не е същият, а този ваш свят се нуждае от доста енергия за да живее."
- Това обяснява странните случаи на възрастни хора напускащи света на живите в много кратки срокове един след друг! - заяви Алис
- "Когато се появим, ние имаме наша, сродна душа. Може да не е една, но често е една. Всичко, което правим е с цел да сме по близо до нея. Пътят ни в онзи свят се диктува от този тук. Раждаме се там, където е тя или където знаем, че ще дойде тя. Търсим се с нея и някога можем да не се открием, но факта, че тя е жива и е добре, носи живот. В момента в който тя изчезне всичко се разпада."
- Значи няма Искра и не е възможно да ви върнем г-н Нортън. - каза Джак
- "Боя се че моето време е дошло! Има неща, които няма да разберете никога, преди да преключите жизненият си път. Дори това тук, е просто част от целият пъзел на живота. Сега напуснете това място!" - извика гласът на Нортън и всичко потъна в мрак. Чуваше се тътен и изведнъж започна да става студено.
- Алис! - извика Джак - Прекратяваме мисията. Обратен скок след 3, 2, 1 . . .
Тишина. Секунди по късно слаб шум, като пищене и слаба светлина. Гласове . . .
- Жизнените показатели са ниски. Изпускаме Патрик Нортън! - бяха думите, които чу Джак щом се съвзе след скока.
Не мина много и сензорите на екрана отчетоха окончателно спиране на каквато и да е жизнена функция на г-н Нортън. Смут цареше в лабораторията. Джак и Алис бяха в полубудно състояние и се съвземаха след скока. Минутка по-късно паниката отшумя и една от сестрите записа: "Патрик Нортън. Час на смърта 13:45."
- Какво стана? - попита директор Сократис, който присъстваше и на този скок. - Мъртав ли е? Но как? Джак?
- Това беше нещо ново директор Сократис. Научихме нещо ново за свят в който мислехме, че знаем много. - отговори му Джак, разкачи сензорите от себе си и излезе от "съркофага".
- Сега ще имаме проблем с научната гилдия Джак! Осъзнаваш го нали? - нервно попита Сократис.
- Ще опишем всичко в докладите си и ще застанем ние пред тях. - отговори му Алис - Това, което научихме днес е нещо, което даде доста отговори, но и зададе още толкова въпроси . . .
*Ерхопсизъм - Скок в душата (от гръцки)
Няма коментари:
Публикуване на коментар