Експедицията: Част 1-ва

Азар

В "Подковата" бяха останали малко хора. Повечето, обичайните заподозрени. Томас Рижата Брада, Клайт, беззъбият и вече стар бивш ловец и следотърсач Понс Клавърмор и братята Томкинс. Имаше и двама нови. Не бяха ги виждали до сега в Сен, но езерният град често привличаше странници и всички бяха свикнали с тях. Тук се намираше най-прекият и безопасен път от Севера към Юга. Наричаха го Теара нуи, или казано на универсалният език в Акреим, Великият път. 

- След малко затварям! - провикна се собственикът на хана.

- Тръгваме! - отговориха му няколко от присъстващите.

Ханджията се зае с почистване. Помагаше му дъщеря му, Саманта която още беше невръстна девойка. Имаше и двама сина, но единият беше далеч на служба в Торн. Пазеше северните проходи, а другият ... другият загина преди четири години в последната война в която свободният град Сен се включи. Помагаше на Ортун в сраженията с морските народи нападнали бреговете на Акреим.

***

След няма и четвърт час в хана вече нямаше никой. Всъщност останаха само чужденците. Единият се изправи от масата в дъното и се доближи до бара.

- Къде можем да пренощуваме? - попита той с тих глас. Ханджията долови акцент, вероятно южняшки. На такива и приличаха. Леко облечени с тънки наметала и шевици, с които южните градове бяха известни. 

- Имам стая! Срещу три сребърни феникса ще ви я дам. - заяви ханджията и продължи да мие халбите и съдовете.

- На човек? - попита странникът

- За стаята! - отговори му ханджията.

- Оставаме ли? - провикна се той към своят другар останал на масата.

- Дай му фениксите и да се настаняваме. - отговори му другият и довърши халбата с пиво.

Чужденецът развърза кесията си в която се виждаха доста монети. Плати и чевръсто я прибра отново под наметалото.

- Допийте си и след малко ще ви заведа в стаята. А мога ли да ви попитам, на къде сте тръгнали?

- Просто пътуваме! - отговори този който беше на бара и се оттегли към масата на своя другар.

Двамата изглеждаха потайни и подозрителни, но ханджията не искаше проблеми и нямаше намерение да пита повече. Все пак не бяха първите, които идваха тук от далече и нямаха цел на пътуването си. Някои разказваха какво са правили и какво ги очаква. Имаше всякакви. Ловци на дракони, бегамоти, блатници, банши и троли. Имаше трубадури, хора на науката, магове от Армонес, престъпници и всякакви хора, а и не само хора. Много джуджета и елфи минаваха преди от тук, но скоро не беше се случвало.

Ханджията приключи с почистването и извика на странниците. Заведе ги на вторият етаж и им показа стаята. Малка с две легла и един стар стол. Беше неизползваема и очевидно скоро не беше живял никой в нея, но за двамата вършеше чудесна работа.

***

- Не е лоша! - заяви единият и седна на стола. 

- По добре е от нищо. - отговори другия и свали наметалото си след което се тръшна върху едното легло. - Има ли още от сушената риба при тебе, Азар. - продължи той

- Имам, но е малко. Нека я запазим! Гладен ли си? 

- Ечемичената каша на ханджията не струваше!

- Поне беше нещо топло. Бъди благодарен и на малките неща. - заяви Азар и му подаде кесията с риба. - Хапни и да спим. Утре ставаме рано, че път ни чака. 

- Лека нощ Азар.

- Благодаря Лени. - отговори му Азар и се излегна. Въздъхна и затвори очи. Чуваше как мляска с апетит неговият другар, но след кратко се унесе. 

И двамата бяха изморени. Пътуваха дълго и идваха от далече. Утре им предстоеше нов преход на север.

***

Беше малко след полунощ. В стаята влизаше хладеният пролетен въздух и носеше свежест от недалечните северни планински земи. Лени беше буден. Застана на прозореца и огледа тясната уличка на която се намираше "Подковата". Тук всичко беше различно. Южните градове изглеждаха по-просторни, по-цветни и си бяха по-топли. Някога се чудеше защо не живееше, като другите, а се занимаваше с този скиталчески живот? Те имаха семейства, деца и хубави домове с градини пълни с южни плодове. После се сещаше, че той не познаваше друг.

От съвсем малък беше тръгнал по този път и връщането назад вече изглеждаше далечно. Това беше съдбата му. Израстнал без родители в крайните, бедняшки квартали на Милех, той не бе видял другата страна на живота. С Азар се знаеха от доста време. Още на 13 годишна възраст, той стана част от живота му и така до ден днешен. Азар го откри един ден край брега. Беше мръсен, слаб и доста бит. Това беше съдбоносен ден за малкият Лени. Този непознат, тогава, му подаде ръката си и изправи на крака, за което Лени му бе благодарен изключително много. 

В него период, Азар пътуваше из южните морета на борда на "Кървава зора" и се занимаваше с, така да я наречем, "търговия". Да за останалите контрабандата и пиратството нямаше много общо с търговските взаимоотношения между градовете и държавите по бреговете на Южното море, но все пак можеше и така да се нарече. 

Двамата бяха минали през много неща. Ловци, пирати и наемници. Това бяха те. От няколко години, повече от пет, обикаляха Акреим на длъж и на шир в търсене на работа, а тя не липсваше. Богати благородници, селяни и дори цели градове и села търсеха услугите им за да се справят с най-различни проблеми. Ловът на чудовища се оказа страшно доходоносен, но и труден, опасен и в същото време някак романтичен. 

- Лени? - прошепна глас от стаята зад него и го стресна. - Защо не спиш?

- Азар? Уплаши ме! Не ми се спи. Не съм бил по тези ширини и вероятно от въздуха не мога да спя. - заяви той

- Дано през деня имаш сили. Днес трябва да стигнем до Пантор, а той не е близо.

- Ще имам. Ей сега лягам и ще опитам да дремна. - отговори шепнейки Лени и затвори прозореца, след което легна на твърдото легло. 

Там щяха да се присъединят към екипаж за койо малцина в Акреим знаеха. Тайна експедиция, която според организатора и: "Ще ги направи богати и няма вече да се налага да скитат". 

Лени все още мечтаеше за онази къща на скалистият бряг с гледка към Южното море. Само, че сега тя изглеждаше толкова далечна. Първо трябваше да оцелеят...

Следва продължение!!! 

Част 1 Част 2 Част 3 Част 4 Част 5 Част 6 Част 7 Част 8 Част 9 Част 10 Част 11 Част 12