Сантиметър над нещата?

Три метра над небето? Не! 

Сантиметър над нещата? Да, определено!

От известно време само наблюдавам. Виждам много, казвам малко. Смисъл от думи много често няма. Енергията нужна за това е много, а често не си струва. Между другото казват, че едно малко по смислено изречение се нуждае от енергията нужна на крушка да свети 1 час.

Забелязвам че първичното е вредно и е важно да застанем наистина точно сантиметър над нещата. Научих се да съм там и там се живее лесно. Там няма болка (или поне не е толкова много, колкото на 3те метра над небето) и всичко се вижда по добре. Не живееш във филми и гледаш реално на ситуацията. Прегръдката е прегръдка и не значи: "Искам да спя с теб!"

Похвалата е просто стимулиращо поощрение, а не: "Ти си Бог в нашата фирма!" 

Критиката, не значи че не ставаш, а е просто една от всички гледни точки.

Ако си на сантиметъра над нещата, е чудесно. Просто не мислиш първично и цениш онова, което имаш без да искаш чуждото.  Това е. Първичността убива. "Пещерата си е негова, намери си твоя!" би казал Неандерталецът, ако можеше да живее на този сантиметър, но той предпочете да го убие и да вземе пещерата. 

В края на краищата, първичното е на милион години (а може и повече) и ако имаше реално еволюция, как не изчезна от един уж разумен вид, какъвто е . . . не пчелата, а ние, човеците.

Обичаме да ни боли, да сме в драма, да сме на нещо силно и да гледаме в другата чиния. Мрънкаме за спорта и никой не се замисля, че ако времето отделено за мрънкане беше вложено в промяна, всичко щеше да е по иначе. Мамка му, до кога? 

Мечти на хартия, връзки по сметка или от страх, работим от няма накъде, уважаваме ако ни изнася и сме човечни по изгода. Ненавиждаме по-силно, от колкото обичаме и не умеем да кажем: "Сбърках!" 

Да си само сантиметър над нещата. Ето това е богатство. Ето там смятам да остана. Сантиметър над . . . първичното, където всичко е по цветно!