Дом

Малкият дървен сал се носеше по тюркоазената водна маса. Изглеждаше сякаш лети, а не плува над песъчливото дъно на морето. Върху него беше седнал мъж, на около тридесет и ловко гребеш, насочвайки сала към близкият бряг. Денят се очертаваше успешен, предвид улова, който носеше със себе си. За жалост нещо в него тежеше и самият той се  чувстваше напрегнат. Усещаше онова гадно чувство, сякаш нещо ще се случи. Нещо което няма да е хубаво. Като малък, зъл демон в него дремеше едно злокобно очакване. Изневиделица спокойствието бе нарушено от силен тътен идващ зад гърба му. Обръщайки се мъжът бе връхлетян от вълна, която обърна сала. . .

***

Томас си пое дълбоко дъх и седна върху одеялото. Беше целият влажен, а сърцето му биеше учестено. „Отново кошмар!“ – помисли си той и се изправи. Гледката от терасата беше страхотна, особено вечер. За пореден път бе си легнал там. Не можеше да се примири със спането вътре. Не, че като цяло можеше да спи в това железобетонно царство. Беше му толкова некомфортно и непознато, сякаш никога не го бе правил. Странното всъщност е, че първите десет години от живота му преминаха тук в този, да го наречем „Дом“. Сега обаче нещата стояха по друг начин. Дом, Томас наричаше едно късче земя отдалечено от тук на хилди километри. Късче земя, на което той прекара 21 години.

Всъщност историята е стара. Случило се всичко през 1996, когато корабът „Сияние“ преминавал северно от архипелага Вануату. Тогава едва на 10 годишна възраст Томас бил един от пътниците. Една вечер се измъкнал от спалнята си и излязъл на палубата. Навън се задавала буря, а детското му любопитство искало да бъде свидетел на това. Не се замислял, че това няма да е буря, като онези в града. Когато започнала пукотевицата на гръмотевиците и заблестели светкавиците, малчуганът все още се намирал на палубата близо до перилата. След ударът на един гръм от уплах залитнал и се озовавал във водите на безкрайният океан. Докато се усети и започне да вика, корабът се отдалечил и вече никой не чул и не видял момчето.

Сега той не беше на острова. Намираше се в родният си град при своите родители, които дълги години го мислеха за мъртвец. Зимата на 2017 година медиите се разшумяха и заявиха, че са намерили момчето изчезнало, преди двадесет години, в Тихият океан. Мъртвецът възкръсна. Успяха да го върнат у дома, но дали той искаше това?

Днес Томас сам не знаеше, какво да си мисли. Беше 3:42 след полунощ. Нетипично прохладната августовска нощ, носеше тишината от която се нуждаеше. Затова и обичаше да спи на терасата, под звездите. А и те му бяха много по познати от белият таван, който му предлагаше стаята. „Как съм живял с това преди?“ – задаваше си въпроса Томас.

Липсваше му онова късче земя. Ничията земя и същевременно толкова негова. Там се чувстваше в хармония с всичко. Всяко дърво, всяка жива твар обитаваща острова и всяка сутрин в която се будеше от крясъка на морските птици и свежестта на морският въздух. Всичко това му липсваше много. Липсваха му бараката, плажа, палмовата гора и нощите там. Тук от терасата си виждаше един пейзаж, който му бе чужд. Искаше да се върне, но не знаеше как. Всички го убеждаваха, че това е неговият дом, но само той знаеше какво значи тази дума. Раждането му и живота тук, като невръстно дете, не можеха да го накарат да почувства това място, като свое. Вече втори месец се намираше в града, но желанието да се събуди някоя сутрин на пясъчният плаж не изчезваше, а ставаше все по силно.

***

Дните се нижеха едва, а разходките по улиците и в парковете не можеха да заместят тези сред палмовата гора. Нищо не можеше да се сравнява с риболова, плаването сала и гмурканията за миди и раци в тюркоазената вода. На острова, онова далечно и наглед сурово място, той бе съградил свой собствен дом. Място на което се чувстваше свободен и щастлив. Свят различен от този в който се намираше сега. Сякаш това беше някаква алтернативна реалност. Всичко тук му се струваше чуждо. Спомняше си, че като дете му бе много трудно, но оцеля и се справи.

Днес навършваше осем месеца от както се озова тук. Железобетонното царство не му харесваше, но имаше ли избор. Домът се намираше на другият край на света, а достигането до там изглеждаше невъзможно. Искаш му се някак да скъса тази невидима верига, задържаща го тук и да отпътува към своят остров. Времето, определено, не лекуваше.

Сети се за дядо си и неговата малката къщичка на село. Трябваше да го посети. От доста време се канеше, но все отлагаше. Сега очевидно имаше нужда от онази среда, на селцето сгушено в подножието на планината. А и не беше виждал дядо си от три месеца!

***

Ранното слънце разкъсваше мъглата, когато до малката къщичка спря синият автомобил. Томас се вълнуваше. Харесваше му пейзажа който виждаше през прозореца. Излезе навън и вдиша дълбоко свежият планински аромат. Ухаеше на смола и прясно окосена трева. Сякаш пое силна доза наркотик за душата си. В него нещо пламна и дори успя да

се усмихне. емоция, която рядко се виждаше на лицето му в последно време.

- Добро утро! – извика един възрастен човек, който излезе от малката дървена портичка, когато чу двигателя на автомобила. – Добре дошли!

- Здравей, татко! – поздрави го бащата на Томас и го прегърна. – Виж кой е с мен! – продължи той посочвайки сина си.

- Томи! - възкликна възрастния и прегърна момчето. - Радвам се да те видя! Надявам се ще останеш при мен за няколко дни.

- Колкото пожелаеш дядо! - заяви с усмивка Томас и силно стисна в прегръдка дядо си.

Бащата на Филип не остана дълго. Вечерта ги остави и се върна в града. Беше вечно ангажиран и рядко намираше свободно време.

***

Вечерта Томас и дядо му седнаха навън, накладиха огън в който приготвиха вечерята. Картофи и месо на жарава. 

- Как си ти? - попита го дядо му

- Опитвам се да свикна с всичко, но не мога. За сега поне.

- "За сега?" - каза възрастният с усмивка. - Изглежда това "За сега" ще продължи дълго. Не се притеснявай. - продължи той - и аз не успях да привикна към града. Там имах всичко, но за мен това "всичко" не беше нещото от което имах нужда. Ето защо съм тук, в полите на планината сам, далеч от хората. Селото е близо, но рядко ходя там. И ти си замесен от моето тесто. Заповядай. - каза дядо му и му подаде пържола.

- Искам да се върна дядо, но незнам как. Искам отново да заровя ходилата си в пясъка и да бягам из дивата горичка. Ако можех да замина щях да те взема с мен. - отговори Томас и захапа сочната пържола. Вкусът и беше толкова познат. Сякаш за секунди се върна там, на своят остров. Затвори очи и я сдъвка бавно, слушайки пукането на дървата в огъня и шепота на близката гора.

- Виж Томи. - каза дядо му и отпи глътка вино. - Остани зимата при мен тук на село. След зимата ще те попитам искаш ли да се върнеш на острова и ако все още желаеш ще ти помогна да заминеш. Ще ми помагаш. - продължи той избърсвайки гъстата си брада от виното и мазнината на пържолата. - Имаме ли сделка?

Томас не можеше да повярва на ушите си. Сякаш сънуваше. Не можа да отговори в продължение на няколко секунди, но след това събра мислите си.

- Разбира се! Но как ще ме върнеш. Билет до Колония ще е скъп. А и от там до острова ми са около 300 километра с кораб. Познавам човек от Колония който може да ме заведе, но пак си остава проблема с билета.

- Успокой се! - каза дядо му. - Това ще мисля аз а ти се концентрирай върху живота си тук. На 1 март очаквам отговора ти. кажеш ли че искаш на острова си, заминаваме. Сега да хапнем и да лягаме, че сутринта ни чака работа. Видя онзи навес нали? Трябва да е готов до зимата, а тя чука на вратат. 

*** 

Беше Ноември. Вън валеше доста обилно и всичко побеля за една нощ. Томас пиеше кафе и правеше закуска на дядо си, който току що бе запалил огън в камината. Времето се нижеше бавно и Томас все повече свикваше с живота на село. 

Завършиха на време навеса и дори успяха да укрепят покрива на къщата. Доста помагаше на дядо си. Превърнаха се в много добри приятели. Слушаше всяка вечер историите му за годините в които е бил млад географ и е обикалял света, а пък самият той разказваше на дядо си за острова, за съседните такива, на които бе срещнал приятели в лицето на местните хора. Разказваше му за Карлос Герера, перуанеца, който пътуваше със своята лодка до малките острови в Микронезия за да търгува с местните рибари и още куп истории.

- Днес Томи ще отидем до града. Ако искаш не идвай с мен, но аз трябва да отскоча. Ще си взема пенсията и ще напазарувам. 

- Ще остана. Не ми се идва там. Предния месец ти правих компания, но сега ще пропусна. 

- Ще искаш ли нещо да ти взема?

- Не, благодаря ти. - каза Томас и сложи шапка и ръкавици. Канеше се да нацепи дърва. Вън времето хапеше и днес беше един от най студените дни на ноември. Като цяло зимата на 2018 беше доста люта, поне тук в планината.

Тя бавно отмина и за нея остана само спомена. Беше вече пролет и времето бавно се затопляше.

Томас се събуди от песента на петела. Беше още мрачно навън, но от трапезарията на малката къща се чу шум. Дядо му току бе станал. Едва се изниза от завивките и отиде при него. 

- Добро утро, пътешественико. - посрещна го дядо му. 

- Пътешественик? - попита Томас. - Добро утро и на теб, но защо пътешественик?

- Днес кой ден сме?

- 1 март! - възкликна Томас и ококори очи. - Леле 1 март сме.

- Имаш ли готов отговор? - попита го дядо му 

Томас се замисли. Тук прекарваше страхотни дни с дядо си. Сякаш започна да свиква с начина на живот и с всичко тук на село в планината. Правеше разходки в гората, качи се на трите близки върха, които не бяха много високи, но от тях се разкриваше невероятна гледка. 

- Ами ... не знам, какво да ти кажа. Бих се радвал да се върна там, но не искам и да те изоставям. - заяви с тих глас Томас и седна на един стол. 

- Виж. Не искам да мислиш така. Живеем собственият си живот и не бива, запомни, не бива да се лишаваш от мечтите си и желанията заради другите. Били те и роднини. Аз искам да ти дам нещо, а ти го използвай както прецениш за добре. Заповядай! - каза дядо му и му връчи малка картонена кутийка.

Отваряйки я Томас видя вътре сгънати на ролка пари. Бяха доста, поне от това, което виждаше той, като номинал на банкнотите.

- Но, няма нужда. - каза Томас и я подаде на дядо си. 

- Има нужда. - отговори той и хвана ръцката му. - Ти си ми внук и не съм ти подарявал нищо в продължение на 20 години. Всички твърдяха че си мъртъв, но аз усещах, че някъде там може би съществуваш и вярвах, че си жив. Вече съм възрастен, гоня 90-те и не ми остава много.

- Не говори така, дядо.

- Не. Така си е. Аз усещам нещата. Когато станеш на моите години ще ме разбереш. Когато бях млад много неща направих, не по моя воля. Отказах се от доста мечти. Не искам и ти да си като мен. Приеми този подарък от мен и когато решиш си свободен да заминеш. Не се обаждай на никого. Ще се опитат да те спрат, понеже те не разбират. 

- Благодаря ти дядо. - заяви Томас и очите му се напълниха със сълзи...

***

Слънцето огряваше високите дървета. Едва видими вълни заливаха песъчливият бряг. Малката лодка акостира на брега и от нея скочи момче с вързана на опашка дълга коса и набола брада. Нямаше много багаж със себе си. Само малка раница. 

- ¡Gracias, Carlos! ¡Que dios esté contigo! - обърна се то към лодкаря с грейнала усмивка на лицето.

- De nada, Thomas. Bienvenido! Me alegrа de que hayas vuelto. - отговори му лодкаря.

След този кратък разговор момчето хвърли раницата на земята, свали ризата си и падна на колене, заравяйки пръсти в пясъка, опря чело в земята и пое дълбоко дъх и прошепна:

- Най после у дома!

1 Колония е най-големият град на Федерални щати Микронезия в който се намира и летището на страната.

2 "- Благодар, Карлос! Бог да е с теб. - За нищо, Томас. Добре дошъл. Радвам се, че се върна" - превод от испански.