Човекът от никъде

Ще ви разкажа, какво ми се случи една зимна вечер в Калофер през 2009. Бях юноша тогава и се наслаждавах на зимната ваканция. Обичах да ходя в Калофер, когато имам свободно време. Там се чувствах жив, а и балкана предаваше една мистична енергия.

Навън беше доста студено и подухваше лек ветрец, което понижаваше градусите още. Яз ходех по улицата свит в якето си и с ускорена крачка се прибирах към къщата на дядо ми в другия край на града. Снегът беше покрил всичко наоколо. Къщите, полята, дърветата и всичко бе като завито с бял чаршаф. Калофер бе потънал и в тишина. Тишина в която чувах само лекия повей на вятъра и учестения пулс на сърцето ми.

Както си ходех по заснежената улица пред мен на левият тротоар в пряспа сняг видях паднал човек. Спрях се за малко и го загледах. Трябваше да му помогна. Това ми казваше един вътрешен глас. Гласът на човечността може би? 
Доближих се и го бутнах за да проверя дали е жив. Лежеше в снега и не знам от кога. Аз бих загинал само докато ходя в тая виелица а той клетника бе заринат със сняг. Навън студът не прощаваше. Можеше да е ранен.... Всичко ми минаваше през главата.

Човекът се раздвижи и видях лицето му. Изглеждаше странно. Рижава коса, гъста рижава брада и сиво наметало с качулка. Не беше от местните. По скоро приличаше на някакъв пътешественик.

Докато го бутах и му говорех човекът се размърда и се обърна с лице към мен. Погледна ме и се надигна. Седна в пряспата сняг и каза нещо но аз не го разбрах

- Какво казваш? - попитах го аз, но той очевидно не знаеше български. Беше чужденец и опитах на английски.

Разбра ме и ме помоли за помощ. Търсеше някой си Филип Ламбер и искаше да му кажа как може да стигне до Гренобъл.

- Гренобъл? - попитах го. Беше луд. Или пиян, който говори небивалици.

Тогава странникът се изправи, отърси се от снега и се заоглежда. Физиономията му се промени и направи крачка назад, опря се в стената зад себе си и извика.

- Кой си ти? Къде съм?

- Успокой се бе човек! - помолих го аз и се доближих. - Ще ти помогна само се успокой и ми разкажи кой си и кой е Филип. А и как искаш да те водя в Гренобъл след като си в Калофер.

- Калофер? - учуди се странника. - Аз съм се изгубил. И къде е Калофер? Май не съм на прав път а и всичко това ... какъв е този град. Някаква магия ли е? Дрехите ти, тези стълбове които светят и сградите ... Къде съм?

Тук вече и аз не знаех какво става. Огледах го и забелязах че тоя е облечен адски странно. Сякаш беше излязъл от някакъв музей с дрехите на експонат от средновековието. Очевидно беше лудичък но не ме плашеше. Чудех се само какво да правя.

След кратка пауза го помолих да се успокои и реших да го заведа в нас. Там може би след като се постоплеше чеше да се опомни и да каже какво всъщност става. В този момент покрай нас премина такси и моят странник реагира сякаш видя самият дявол. Отскочи назад, легна в снега и опули очи.

- Хей, успокой се това е само автомобил. Такси.

- Това е някаква магия. Върни ме където бях! - извика той и скочи пак на крака.

Очакваше ме дълга нощ. Очевидно този тип беше странен. А аз исках да узная какво става. Някой друг може би щеше да избяга? Може би щеше да повика полиция? Но не и аз. Първо нямах батерия на телефона и второ цялата история до момента ми изглеждаше доста странна и дори да беше луд исках да чуя какво ще ми разкаже. Имаше вероятност да е и изгубен турист но кой турист носи подобни дрехи и препасан къс меч на кръста си, който между другото не бе извадил ни веднъж до сега. Тук ставаше нещо и исках да узная какво.

Поведох го към дома. Мислех да го настаня в моята бърлога в гаража. Да, звучи странно, но наистина живеех в гаража ама не беше гараж какъвто си мислите. Там беше моята бърлога. Нямах стая в къщата понеже беше тясно а и за един 17 годишен юноша е хубаво да е със самостоятелна стая. Сещате се защо ... е днес нямаше да се прибера с момиче а с някакъв брадясал странен тип искащ да ходи в Гренобъл, но понякога и така се случва.

Бяхме пред дома когато го помолих да бъде тих и влязохме в двора. През целия път рижавия, чието име не знаех още, мълча и оглеждаше града. Беше сащисан от Калофер. За него всичко беше като ново, невиждано до сега. След минутка бяхме в моята бърлога. Вътре тлееше жарава в печката и беше топло. Странникът заоглежда стаята.

- Ти си някакъв маг нали? Хората говореха за теб. Отвличал си хората изгубили се в горите на Алпите.

- Бъркаш ме с някой друг. Казвам се Стефан и не съм никакъв маг, въпреки, че няма да е лошо да бях. Не отвличам хора и не искам да ти вредя. Седни и се сгрей а после ще ми кажеш всичко и се надявам да има логично обяснение на това.

Рижавият седна на един стол, но не спираше да се оглежда. Свали си наметалото и го метна на пода след което попита как се е озовал тук.

Бръкнах под леглото и му подадох бутилка с уиски. Имах си скрита. На 17 съм и пиех понякога ... нормално е ... Та когато му дадох бутилката той я надигна и отпи солидна глътка. След което въздъхна и започна да разказва.

Името му било Самюел Баркли и тръгнал преди 4 месеца от Дърам, Кралство Англия и с кораб стигнал до бреговете на Франция. От там тръгнал на юг към Алпите и трябвало да стигне Гренобъл преди няколко дни но зимата го забавила. Там ще търсел въпросният господин Филип Ламбер с който трябвало на пролет да заминат на юг до Италия а от там и до Светите земи, където ще се включели в армиите на кръстоносците.

Седях и го гледах учуден. Този човек каза неща в които очевидно вярваше а нямаше начин да са верни. Какъв ти кръстоносен поход?

- Сигурен ли си в това което ми разказа? Знаеш ли, че си закъснял доста и си на доста голямо разстояние от Гренобъл?

Самюел ме погледна уплашено и се изправи. Сякаш го бях ударил с парцал по косматото лице.

- Закъснял? Колко? Как така закъснял още е зима!  Не съм закъснял ...

- Да но е 2009!

В този миг Самюел пребледня. За него това което му казах изглежда беше нещо ново. Той скочи и се хвана за косата.

- Лъжеш ме нали? Сънувам сигурно? - започна да говори бързо и обикаляше в стаята. След минута хвана бутилката с уиски и отпи поредна голяма глътка. Пое си дъх, седна на стола и продължи с разказа.

Този път подробно ми разказа за пътешествието си. Тук сподели че вчера ходел през гората, когато притъмняло и започнала виелица. Снегът пречел на видимостта му и едвам се движел. Тогава насред дърветата видял силуета на някакви скали. Когато се приближил имало пещера в която влязъл да изчака виелицата да спре. Почакал около час и излязъл а от виелицата нямало и следа но било започнало да се стъмнява. Странно при положение, че около обед е започнала бурята. Излизайки от пещерата продължил да ходи през гората но така и не стигал до път. Било доста тъмно вече а той премръзнал когато видял светлини на град. Забързал крачката и стигнал до края на гората където стоял пред града а града бил Калофер. Тук и спомените свършват ... следващото което Самюел помни съм аз и странните случки в Калофер.

След като чух това не знаех какво да кажа. Мълчах аз, той също и надигаше бутилката. Чудех се какво се случва. Дали не е сън? Не беше! След шамара който си ударих ме заболя а Сам си стоеше пред мен и гледаше в земята. Тогава се сетих за оная дупка в гората. Малко хора я знаеха, но беше любима на мен и брат ми когато бяхме малки. Ходехме и играехме край нея. Там изчезна и кучето ни Каспър. Влезе и не излезе никога ... сега загрях. Явно дупката е някакъв портал. Звучеше ужасно абсурдно, но какво да си помисля в подобна ситуация? Цялата нощ беше абсурдна.

- Да те заведа при зори в пещерата от там може да се върнеш в твоето време. - заявих аз и наруших тишината.

- Добре. Но как? Каква е тази пещера? Прокълната? Магическа?  Аз съм в друго време ли? – заваляха въпроси от Сам.

- Не знам. И аз вече не знам, кое, какво е. Нека поспим и сутринта ще разберем доста неща.

- 2009 ... това е друга епоха! Нямам думи. - говореше си тихо Сам.

Легнах си с дрехите и заспах веднага. Събудих се сякаш след секунда и видях че печеше слънце в стаята. Скочих, но Сам го нямаше. Къде беше се дянал. Изскочих на двора, но не го видях. Явно бях сънувал. Как така ще изчезне?

Влязох в гаража и се огледах ... нищо не липсваше. Не е бил крадец. Явно наистина беше сън. След това обаче съзрях празната бутилка на земята и до нея мокро петно и кални стъпки. Не беше сън и никога не е било. Значи е истина, но къде е сега Самюел?

В този момент се сетих за гората и дупката. Беше тръгнал на там! Скочих от стола и с бърза крачка през снега се запътих към мястото. Влизайки в гората забелязах следи в снега. Неговите следи. Може би? Забързах се и почнах да викам ...

- Сам, Сааам ...

Никой не отговори. Виках пак и ходех, когато пред мен забелязах дупката и следи стигащи до нея. Доближих я и погледнах вътре. Извиках отново, но нищо. Никой не отговори. Сякаш се беше изпарил. Реален ли беше или някакъв дух? Не знам! 

Целият сборник с разкази можете да свалите от ТУК 

"Живот" за мига - или как хората тръгнаха от маймуната и свършиха, като еднодневкa

Борис отпи голяма глътка от манерката и избърса потта от челото си. Оставаше толкова много още, а слънцето преваляше. Ще успееше ли да се справи с всичко? "И утре е ден!" - мислеше си той докато гледаше към купчините дъски и кирпичени тухли, които бе правил няколко дни. 
Когато взе това място някъде си в пущинака за смешна сума всички му се смееха. Обявиха го за луд, който си дава спестяванията за глупости. Защо бяха толкова плоски? Е това не можеше да разбере той! Стереотипни етикетаджии ...
Сякаш не бяха замесени от едно и също тесто. Сякаш не бяха все хора бе да му се не види. Много се чудеше Борис докато допушваше цигарата си и обмисляше да довърши ли тая стена дето беше почнал или да вземе да се поизмие и да помисли за вечерята си. Нещо, което по рано в града не бе никакъв проблем. "Ало! Една голяма пица за улица Шипка 145 ап. 34" ...
"Охх в какъв свят живея, Рижко" - каза той на малкото пухено същество легнало на метър от него. Това беше едно коте, което се взе незнайно от къде в този пущинак. Една сутрин просто беше там и остана вече седмица. 

"Хората са станали много странни!" - продължи да споделя мислите си на Рижко. В пущинака далеч от етикетаджиите няма кой да му каже, че е е луд за дето говори с животните.
"Нямат те маниера и навика на същите свои предци живели тук преди не повече от 100 години. Нима сме се променили толкова? Ще ми се смеят те на мен! Аз виждам бъдеще тук. Виждам моят дом и как двамата ще сме на верандата аз ще пия уиски а ти мляко ...
Някога всеки виждаше бъдеще приятелче. Всеки обичаше да мечтае и света бил хубаво място. Моят дядо ми е разказвал. Хората са мислели, какво ще бъде след години. Любопитство, Рижкоо, любопитство са имали а сега нямат. Все за мига ми живеят и за деня а не са еднодневки бе да ги е*а. Нали уж Бог ни създаде да градим на тоя свят а не да живеем за мига ... Спрели са и не щат ли не щат да гледат напред." 

Борис се изправи и хвана една кофа. Щеше да наточи вода от кладенеца да се измие малко и да си направи вечеря. Стената щеше да завършва утре. Докато се миеше не спираше да мисли за верандата и за къщичката която градеше.
Слънцето захождаше към хоризонта и някъде от съседните шубраци се чуваше песента на славей. Щуреца не закъсня и той да се включи със своята песен. Гората се будеше за нощен живот. Борис се спря за секунди да послуша този микс от звуци. Всеки път го зареждаше адски много. "Това го нямаше в града, друже" - каза той на пухкавият си приятел и се запъти към дъсчената колибка, която наричаше баня.